Определено не беше като сцена от романтичен филм. За това пък беше много вълнуваща и неповторима.

бях все още омаяна от упойката, когато сестрта донесе малкото ми бебенце в една количка. Мъникът беше вече облечен и спеше сладко. нямах сили да се изправя още повече пък да го гушна, успях само да хвана малката му ръка. Това беше първият ми досег с моето момче и за това винаги ще помня ръчичката му .

Погледнах го като очаквах да видя познати черти от мен или баща му. Не открих такива и за миг се замислих това моето бебе ли е ? Последното, което помнех беше операционата зала, а първото щом отворих очи сладкото ми момче. Инстнитктът ми подсказа, че да това е той ! С любопитство го разглеждах - очичките, нослето, устичката... косата !!! Имаше стърчаща, рошава коса! По- късно всички в болницата му казаваха "хипарчето". Опознавах моя мъник исках да запечатам в съзнанието си всяка една част от него, да запазя до най- малката подробност спомена как е изглеждал на нашата първа среща - срещата на майката с рожбата й.

Спомням си, че му казах "Здравей, мъниче ". Незнаех дори как да се обърна към него, но изпитах толкова мили чувства, усетих прилив на топлина и безкрайно щастие.

Това е най- влнуващото от "първите" неща в живота ми. Ще остане единствено, неповторимо, уникално!

Обичам те слънчицето ми ...